Невидимите родители на недоносените деца

Ако ви попитам за недоносените деца, съм сигурна, че много от вас ще са чували термина, ще знаят какво означава, вероятно ще са запознати с някои кампании за набиране на средства за техника, подпомагаща запазването и подобряването на живота и здравето на бебетата през първите дни и седмици. Вероятно сте наясно, че специалистите наречени неонатолози са тези, на които се дължи най-голяма признателност заради това, че спасяват живота на децата, появили се по-рано от очакваното. Но се съмнявам, че повечето от вас знаят нещо за родителите на недоносените деца. Ще ви кажа и защо това е така, но след малко.

Повечето пъти, когато бебе се роди преждевременно и/или с твърде ниско тегло, неговият живот е малко или много застрашен и оцеляването му, наддаването на килограми и сантиметри стават основният фокус и мисия на неонатолозите, сестрите и родителите. И това е повече от нормално и естествено. Това, което обаче често остава вън от погледите е какво идва след облекчението – че детето е родено живо и здраво, макар и недоносено; че е в добри ръце и в болницата полагат необходимите грижи; че един ден ще си дойде вкъщи. Това, което преживяват една майка и един баща след еуфоричния, хормонално наситен ден на раждането е съкрушително. Опитайте се да си представите какво е да си носил едно дете в себе си, да си го чакал седмици и месеци, да си си представял как изглежда, как мирише, как ще го прегръщаш и ще му пееш, да си подготвил дома си и най-вече сърцето си за срещата с него. И сега си представете, че точно когато цялото ви родителско същество е концентрирано само в едно-единствено нещо, когато на целия свят съществувате единствено вие и то, и всичко останало е без каквото и да било значение, ви го отнемат. Представете си, че ви кажат, че не можете да го видите. Не можете да го прегърнете. Представете си, че разберете, че то ще лежи някъде, в пластмасова кутия и няма да може да чуе гласа ви, да усети миризмата ви, топлината ви. И най-вече – представете си колко много ще искате да защитите това дете. Как ще чувствате, че то е сам-само, че е един пореден номер и е ваш инстинкт и дълг, и най-съкровеното ви желание да го убедите, че то е важно, че то е специално, че за вас е най-ценното същество на планетата. А не можете. Няма значение колко добри са неонатолозите, медицинските сестри, апаратурата, лекарствата. Единственото, което усещате в този момент е, че вие не сте до детето си. Единственото, за което можете да си мислите е, че то сега може би плаче или може би го е страх, или изпитва болка, самота, страдание и вие не сте там…

Когато бях бременна за пръв път се почувствах истински пораснала. Бях готова за отговорността, бях психически настроена, че вече съм възрастен. След като родих се занизаха дни, в които чаках пред вратата на отделението, в което трябваше да пуснат мен и всички останали родители в 16:00 часа, но ни пускаха в 16:10-15, после си слагах маска на устата, престилка и калцуни, измивах ръцете си с антибактериален сапун, подреждах се до легълцето на дъщеря ми права и зачаквах да дойде неонатолог, за да ми каже колко е наддала и колко сантиметра е пораснала. И това звучи така – номер 2703, 1 килограм и 950 грама, 45 сантиметра, добре е, не мога да кажа кога ще я изпишем. И после ни казваха, че ще приемат нови бебета и да тръгваме. Пораснала, родител, възрастна? Нищо подобно! Чувствах се като ученичка, като някоя беззащитна глупачка, защото стоя пред вратата и чакам разрешение да видя собственото си дете. Дете, което се казва Вяра, а не 2703.

Сега ще ви кажа и защо не знаете за тези неща. Повечето родители в такава ситуация изпитват срам да си признаят какво преживяват, защото обикновено биват порицани, че са неблагодарни, че драматизират, че преиграват. Че други хора преживяват много по-страшни неща, а тяхното дете е живо и здраво и е въпрос на дни или седмици да се прибере. Ето заради подобни думи повечето хора няма да разберат какво става отвъд снимките в Инстаграм и статусите във Фейсбук. Защото между деня на раждането и деня на изписването лежат дни, седмици, а в някои случаи и месеци на безсъние, самообвинения, сълзи и най-вече безсилие. Смазващо безсилие. Дали съм неблагодарна към лекарите? Не, в никакъв случай. В болницата, в която родих работят невероятни професионалисти и аз винаги ще съм им благодарна за това, че се грижиха за детето ми. Дали драматизирам прекомерно? Не мисля. Ясно си давам сметка, че има родители, които са преживели неизмеримо по-страшни неща и по никакъв начин не желая да обезстойностявам болката им или да я сравнявам с моята. Знам обаче, че за мен остава споменът как си тръгвам от болницата с празни ръце, как се опитвам да изцеждам кърма в 2 през нощта, гледайки в една точка и опитвайки си да си представя, че детето ми е до мен; как дори след като изписаха дъщеря ми, не спирах да се питам дали за нея съм непозната, чужда, дали й е било самотно и страшно, дали ще ме обича така, както другите деца обичат майките си…

Пиша тази статия, не само като терапия за самата мен, но и като послание към тези, които в момента преминават през подобно нещо. Не позволявайте на никой да ви вменява собствените си разбирания, възприятия и оценки, защото начинът, по който се чувствате не е нито правилен, нито погрешен. Той е какъвто е и само вие ще се справяте с него. А към останалите имам един призив – ако на ваши близки се случи подобно нещо, не ги обвинявайте, че не тънат в благоговение и благодарност, защото едва ли ще постигнете нещо по-различно от това те да се затворят към вас. Не питайте майката непрекъснато дали кърми, защото това може да е болна тема за нея (кърменето при недоносените деца може да бъде доста предизвикателно). За мен беше такава. Още по-малко пък я обвинявайте, че понеже правила това или онова по време на бременността, затова е родила по-рано. И с две думи – проявете разбиране, проявете такт и бъдете търпеливи. Не е нужно много повече от това.

И малко храна за размисъл: в страни като Англия, родителите на недоносени деца имат право да останат в болницата и да бъдат до тях целодневно и дори да имат свиждания от трети лица, а ако в болницата няма свободна стая, то те могат да бъдат при бебето цял ден, всеки ден, включително да го хранят, независимо дали то е на системи (не касае кувьоза), като освен това не е нужно да носят специално предпазно болнично облекло. В болницата, в която аз родих, родителите имат право на едно посещение на ден, което е с продължителност между 15 и 30 минути, като не е позволено двамата родители едновременно да посещават детето си, т.е. ако бащата желае да го види, майката трябва да направи интервал от 48 часа. По време на свиждането на детето, в стаята няма столове, легла и пр., така че цялата процедура се осъществява на крак и разговорът не е на четири очи, а пред всички останали родители, които също чакат да чуят нещо за децата си. Преди да се даде кърма на бебето, е необходимо да се представи документ за микробиологичен анализ, който отнема 3 работни дни, в които детето се захранва с адаптирано мляко. 

Advertisements

4 thoughts on “Невидимите родители на недоносените деца

  1. Здравей Деси ! Попаднах на видеата ти в YouTube , и от там на блога , и фейса и инстаграма . Прекрасна си и много вдъхновяваща.
    Аз съм майка на две недоносени момиченца , родени в 34 седмица , седяло 30 дни в кувиоз , не можах да кьрмя ( заради болка , заради мъка, заради отчаяние , ми спря кърмата , точно малко преди да ги изпишат) !
    Сега са на 8 месеца реална възраст или на 6 месеца -КВ !
    Исках да ти споделя това и да ти кажа едно голямо благодаря за тази статия !
    Това е ! Желая ти здраве , на теб и на Вяра и на съпруга ти !
    ❤️❤️❤️

    Liked by 1 person

    1. Венцислава, благодаря ти за коментара, много ме разчувства. Радвам се, че вече всички сте заедно и добре, целувки на двете бебешорки! :*

      Like

  2. Здравей Деси,
    от скоро попаднах на твоите видеа много са интересни, днес прочетох и някоя друга статия, но тази е първата която наистина много ме разчувства и реших да напиша своя коментар!
    Просто за да кажа: подкрепям от все сърце за думите и разсъжденията ти. На мнение съм, че никой не трябва да съди другите тъй като не може да почувства какво и колко точно са преживели и изстрадали. А тази история е доста въздеистваща, поздравявам те за всичко което ти е коствало това изживяване, поздравявам те за силата, куража и смелостта, само ти знаеш през какво си преминала. Радвам се, че въпреки болката си споделила опита си.
    Пожелавам много здраве и щастие за теб и твоите близки!

    Liked by 1 person

    1. Много ти благодаря за невероятно милите думи! ❤ Желая здраве и щастие и на теб и всички важни за теб хора ❤

      Like

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Change )

Connecting to %s